Алън Креймър. Зверства [1914-1918]. Превод от английски език М. Вълков

 

Зверства

 

Алън Креймър

 

 

 

Терминът „зверство” описва акт на насилие, осъждан от съвременниците като нарушение на моралните норми и законите на войната. „Зверствата” са културен конструкт; към 1914 г. международният дискурс на „цивилизованата” война определя „зверствата” като деяния, извършени от врага, който е „нецивилизован” и „варварин”. Жертвите на „германските зверства” от 1914 г. са френски и белгийски цивилни; на убийствата на германци от руските войски в Източна Прусия се обръща по-малко внимание. Австро-унгарските войски избиват множество цивилни в Сърбия; всички страни получават обвинения в зверства срещу пленени войници и при воденето на морска война. Пропагандата на зверствата се разглежда в отделна статия.

 

 

Съдържание

 

1. Увод: понятия и контекст

2. Насилие срещу цивилното население на неприятелската страна

3. Насилие по време на окупация

4. Насилие на собствена територия

5. Насилие срещу военнопленници

6. Бойни отровни газове

7. Блокади и подводна война

8. Заключение

 

 

Увод: понятия и контекст

 

Думата „зверство” се използва, за да опише акт на насилие, осъждан от съвременниците като нарушение на моралните норми и законите и обичаите на войната; жертвите обикновено са беззащитни хора (неучастващи в бойните действия или вече обезоръжени бойци)[1]. Разрушаването на културни паметници и унищожаването на собствеността отвъд военната необходимост също могат да бъдат описани като зверства. „Зверствата” се отличават от правния термин „военни престъпления”, за пръв път използван в този смисъл през 1906 г. от британския юрист Ласа Опенхайм (1858-1919 г.), за да обозначи нарушения на законите на войната. Деяния, представляващи „зверства”, често са и „военни престъпления”, но изходната гледна точна е различна –  терминът отразява тяхната същност като културен конструкт.

Стоте години след края на Наполеоновите войни – епоха на ранна глобализация, в която международното право придобива все по-голяма значимост – са в очите на съвременниците епоха на прогрес. Опитите да се „хуманизира” и ако е възможно, да се предотврати войната намират израз в кодификацията на съществуващите правила на Женевските конференции от 1864 и 1906 г. и Хагските конференции от 1899 и 1907 г. Първите са посветени на подобряване съдбата на войниците, а чрез признаването на Международния комитет на Червения кръст и неговата емблема – и на тази на ранените и болни войници, попаднали в плен. Хагските конвенции и по-точно Конвенцията „относно законите и обичаите на сухопътната война” (приложение към четвъртата конвенция от 1907 г.) правят опит да ограничат действието на военното насилие само до участниците в бойните действия[2].

Това е възгледът в Западна и Централна Европа и Северна Америка. Тези правила обаче не се прилагат в колониите, където асиметричните войни с местните народи се водят извън рамките на международното право. Безмилостната експлоатация и насилственото управление с практики като принудителен труд, бичуване и разстрелване са повсеместни, независимо дали в Белгийско Конго, Германски Камерун или Френска Екваториална Африка. Въпреки че Великобритания води кампания за отмяна на робството в началото на XIX в., тя също така печели от колониалната икономика и съпътстващото я насилие, както разкриват Едмънд Дийн Морел (1873-1924 г.) и Роджър Кейсмънт (1864-1916 г.) в своите разследвания в Конго и района на Путамайо. „Белгийските зверства” в Конго се превръщат в шумен скандал в годините преди Първата световна война. След международни и вътрешни критики на жестоките методи за експлоатация в Конго под управлението на крал Леополд II (1835-1909 г.) Белгия анексира територията и реформира управлението ѝ. Принудителният труд е забранен и условията на живот на местното население значително подобрени[3]. Два други случая също имат отзвук на международната сцена: смъртта на около 25 000 цивилни бури в британските концентрационни лагери в Южноафриканската война[4] и „войната на унищожение”, водена от германската армия срещу народа хереро в Югозападна Африка[5]. И във Великобритания, и в Германия възмутеното обществено мнение успява да предизвика промяна в колониалната политика, за да се подобрят условията на живот. С други думи, към 1914 г. съществува един вече оформил се международен дискурс на „цивилизована” война и „зверства”.

Това се забелязва и в отзвука на Балканските войни. Либералното обществено мнение на Запад осъжда зверствата, извършвани фактически от всички страни в конфликта. Неизреченият извод на либералните вестници, от Frankfurter Zeitung до Manchester Guardian, и впечатляващата анкета на Карнегиевата комисия от 1914 г. е, че това са действия на изостанали народи[6]. Войната между съвременните, цивилизовани нации ще е съвсем друго нещо.

 

Насилие срещу цивилното население на неприятелската страна

 

Това оптимистично убеждение скоро е разбито на пух и прах. Към края на август 1914 г. две воюващи страни започват да си отправят взаимни обвинения, които не престават до края на войната. Германското нашествие във Франция и Белгия е последвано в рамките на няколко дни от известия, че германските войски извършват зверства срещу цивилното население. Това не само укрепва моралната легитимация на каузата на Антантата, но също така и предоставя на Съглашението пропагандно оръжие, с което да мобилизира общественото мнение у дома и в чужбина. Германското правителство и преса отхвърлят обвиненията и отричат нападенията над мирни граждани. Всички жертви на военно насилие са се провинили, вземайки участие в боевете. Според германската гледна точка съпротивата от страната на цивилното население е незаконна и виновниците са екзекутирани за наказание.

По този начин германската интерпретация отхвърля международното право, което позволява на граждански милиции и доброволци да се съпротивляват с оръжие в ръка на нашественика (чл. 2 от Хагската конвенция за сухопътната война). Историята, разказвана на времето в Германия и на която до голяма степен се е вярвало в армията, е, че жертвите на екзекуциите са „francs-tireurs”, или нелегитимни цивилни бойци. Това остава официалната германска версия в продължение на цялата война и остатъка от XX в. Следователно между съглашенските обвинения в брутални германски „зверства”, от една страна, и германското твърдение за незаконна съпротива и оправдани репресии, от друга, лежи огромна пропаст, задълбочена от военновременната омраза и зловеща пропаганда и от двете страни.

Истината не се намира някъде по средата. Някои от съглашенските пропагандни твърдения за зверства са пословично преувеличени и изобретени истории (напр., че германски войници режат ръцете на децата или слухът, че са разпнали на кръст канадски войник). При все това действителността е достатъчно зловеща – от август до октомври 1914 г. германската армия целенасочено екзекутира 5 521 цивилни в Белгия и 906 във Франция; в 129 от случаите са убити по 10 или повече души наведнъж. Повечето доклади, обнародвани от официалните анкетни комисии, създадени от съглашенските държави, дават точна картина на естеството и приблизителния обхват на насилието. Повечето от жертвите са мъже в призивна възраст, но едно значително малцинство са жени и деца; цивилни са използвани като живи щитове; има и примери на необуздана жестокост и множество палежи. Срещат и много описания на изнасилвания, макар че е трудно да се прецени честотата на това престъпление, а и германските извори не споменават нищо по въпроса. Въпреки широко разпространените твърдения на съглашенската пропаганда, че изнасилванията са съществена част от „германските зверства”, не съществуват доказателства, че това е политика на армията[7]. По-увреждащи за репутацията на Германия като културна нация са „културните зверства” – обстрелването на световно известната Реймска катедрала и умишленото опожаряване на университетската библиотека в Лувен[8].

Статистиките и списъците са абстрактни и сухи и скриват естеството на насилието. Извършителите са войници, които почти винаги са под командването на офицери; действията им обикновено са прикривани или изрично наредени от висши офицери на ниво командващ бригада, дивизия и армейски корпус[9]. Макар че някои от жертвите са „заложници” (изтъкнати местни жители, от които се очаква да гарантират сигурността на войските) огромното мнозинство не са, въпреки реинтерпретацията на Херфрид Мюнклер за жертвите като заложници, част от неуместен опит да се демонстрира съпричастие към поведението на германската армия[10]. Както официалните екзекуции, така и изстъпленията от масови убийства са придружени с прояви на ярост и омраза. Германските войници са обучени да очакват въоръжена съпротива от цивилното население под формата на „franc-tireur”-и и да наказват безмилостно нерегулярните бойци. Това е проблематично дори в своите собствени рамки. В една съвременна война, в която пехотните оръжия имат обсег от 1 500 метра, германските войски тълкуват изстрели, дошли от неизвестни нападатели – обикновено войници, криещи се зад плетовете или по къщите – като „незаконна” борба на цивилното население. Всъщност на практика няма никаква стрелба от страна на цивилни лица; редовно установените граждански доброволчески части – известни като „garde civique”, участват в защитата на няколко места в Белгия, но действията им не кореспондират с модела на насилие към цивилното население от страна на германската армия в зоната на нашествието.

Динамиката на неустановената стрелба, последвана от отмъщение върху цивилни, които нямат нищо общо с нея, може да бъде илюстрирана с масовите убийства в Динан, където са убити общо 674 цивилни, една десета от населението на града. Първите германски войници, които влизат в предградието Ле Риваж на 23 август, арестуват голяма група от жителите, както изглежда без да им навредят. Когато френските войски започват да стрелят от прикритието си на другия бряг на река Маас, батальонният командир майор Шлик, „с лице, изкривено от ярост”, заповядва да се убият цивилните. Войските знаят, че задържаните граждани, сред които много жени и деца, не може да са стреляли, защото са били под стража през цялото време[11]. Мнозинството от 77 цивилни, убити при този инцидент, са жени и деца. По протежението на цялата зона на настъплението са издавани заповеди с подобно съдържание: „Всички мъже, способни да носят оръжие, да се екзекутират на място”. Съществува причинно-следствена връзка между такива заповеди и масовите убийства на цивилни, включително жени и деца. Както един войник заявява на пленилите го французи, които разследват клането в Динан:

 

„Беше ни заповядано да убиваме всички цивилни, които стрелят по нас, но в действителност войниците от моя полк и аз самият стреляхме само по цивилни, които откривахме по къщите, от които подозирахме, че са дошли изстрелите; по този начин убихме жени и дори деца”[12].

 

В близост до центъра на Динан, когато германският 100-тен гренадирски полк се спуска към р. Маас, попада под обстрела на френските части на другия бряг. Разярени на жителите, които обвиняват за стрелбата, германците изкарват семействата от домовете им, избират 19 мъже и ги разстрелват. Късно следобед, под командата на кап. Валтер фон Льобен, мъжете и младежите са отделени от семействата им и екзекутирани от командата за разстрел. Необичайните показания на Льобен пред вътрешните разследващи органи на пруското военно министерство демонстрират как слухове и думата на един офицер са достатъчни, за да се осъдят хора на смърт; това не е наказание на „francs-tireurs” или „заложници”. Войниците знаят, че жертвите са „невинни”, но възприемат цивилните като колективно виновни. Тук загиват 137 цивилни[13].

Есенциалистки твърдения относно уникалното германско „варварство” биха били погрешни. Руската и австро-унгарската армия се отнасят към подозрителните цивилни лица също толкова безмилостно. Руската армия извършва множество актове на насилие по време на нашествието си в Източна Прусия през август-септември 1914 г. Германия обвинява руснаците, че са унищожили 39 града и 1 900 села и убили почти 1 500 цивилни. Изследването на Александър Уотсън потвърждава тези данни и неговото заключение е, че 1 491 германски цивилни са умишлено убити в екзекуции и индивидуални убийства. Като се има предвид по-малкото население на Източна Прусия (около 1 700 000 души в районите на руското нашествие) това е напълно сравнимо с интензитета на насилие срещу цивилни по време на нахлуването в Белгия през август-септември 1914 г.[14]

Руските войници извършват множество актове на насилие срещу цивилни и при нахлуването си в австро-унгарска територия през 1914-1915 г. В Галиция и Буковина руските окупационни власти интернират или депортират хиляди евреи, немски и полски аристократи, както и проавстрийски настроени украинци. Командирите подстрекават селяните да плячкосват собствеността на еврейските си съседи и войските им дават пример в това отношение – те разпалват погроми като например през ноември 1914 г. в Лемберг, където убиват 20 и раняват 30 евреи, и в Хороденкка, където изгарят къщите на евреите и всички синагоги[15]. Невъзможно е да се определи точни брой на убитите; по австро-унгарски данни към края на 1915 г. той е по-малък от 100.

Зверства срещу населението придружават и австро-унгарските нашествия в Сърбия през 1914 и 1915 г., но техните мащаби все още не са напълно проучени. Хабсбургската армия третира цялото сръбско население като участници в бойните действия или такива, подпомагащи въоръжената съпротива. Това впечатление е резултат едновременно и от предварителните очаквания, и от действителността: предвоенната стереотипизация на сръбското население като изпълнено със злост, военната доктрина за необходимостта от безмилостно потушаване на бунтове и слуховете за жестокостта на сръбските комитаджии (партизани) се съчетават, за да породят див страх. Истински смут предизвикват, от една страна, действителната съпротива, а от друга, лошото състояние на сръбската армия, в която много от войниците нямат униформи[16]. Като подготовка за боевете в Сърбия и дори в Босна и Херцеговина висшето командване на австро-унгарската армия препоръчва „наказателни експедиции” срещу села, които подкрепят комитаджии, екзекуции на място на заподозрени партизани и заложници и изгаряне на селища[17]. Приблизителните оценки на швейцарския наблюдател Рудолф А. Райс (1875-1929 г.), че поне 3 500 цивилни са убити по време на първото нашествие през август 1914 г., никога не са били потвърдени, но австро-унгарското армейско ръководство признава, че е имало широко разпространено насилие и „безсмислени репресии”[18]. В един инцидент от средата на август 1914 г., по сръбски и австро-унгарски свидетелства, между 100 и 200 невъоръжени мъже, жени и деца в град Шабац са затворени в една църква и избити[19]. Въпреки че през март 1917 г. отново има безмилостно потушаване на комитаджийско въстание в Южна Сърбия, хабсбургската армия деескалира насилието срещу сръбските цивилни по-късно във войната[20]. Общо от 1914 до 1918 г., според дневника на последния министър на финансите на империята Йозеф Редлих (1869-1936), армията екзекутира без съд и присъда най-малко 11 500 души, а според други оценки, възможно е броят им да достига 30 000[21]. Хабсбургското военно насилие срещу цивилни на вражеска, а както ще видим, и на собствена, територия далеч надминава германските зверства от 1914 г.

 

Насилие по време на окупация

 

Изключително важно е да се разграничи насилието по време на бойни действия от резултатите на репресивна държавна политика. След като Германия установява своите окупационни режими в Западна и Източна Европа, цивилните навсякъде са подложени на експлоатация и произвол. За да предотвратят бягствата, армията издига смъртоносна електрическа ограда на границата между Белгия и неутрална Холандия. Възможно е броят на загиналите, опитвайки се да пресекат границата, да достига цели 3 000 души, но не са намерени надеждни данни, поради загубата на архивите на пруската армия през 1945 г.[22] „Зверствата” се нуждаят от публичност, за да бъдат смятани за такива, а тъй като електрическата ограда не придобива известност в международната публична сфера, тя не се е тълкувала като „зверство”.

За разлика от това, германската политика на принудителен труд и депортации са се възприемали като зверства. Цивилните на запад са депортирани в две обособени фази. През 1914 г. най-малко 23 000 френски и белгийски цивилни са депортирани в Германия. Някои от жертвите са местни първенци, от което може да се заключи, че армията вероятно е замисляла депортациите като част от политика за подсигуряване срещу съпротива. Тъй като много от депортираните са жени, деца и немощни старци обаче, втори мотив трябва да е бил колективно наказание за предполагаема съпротива[23]. След интерниране при сурови условия в лагерите на повечето е позволено да се завърнат, само за да открият че домовете им често са били претърсвани и всички ценности и мебелировка ограбени. Някои обаче са задържани в течение на цялата война: 1 500 жители на Амиен са депортирани през септември 1914 и държани затворени до 1918 г.[24]

През втората фаза, вследствие на неутолимата нужда на германската военна икономика от работна ръка, 58 432 белгийци са депортирани в Германия към края на 1916 г.; други 62 155 са принудени да работят зад фронта във Франция и Белгия, понякога под огъня на съглашенските оръдия и често подложени на телесни наказания[25]. Хиляди френски мъже и жени са принудени да копаят окопи и строят инфраструктура за германската армия. Това не само противоречи на международното право, но е противно и на хората, принудени да работят против интересите на собствената си нация[26]. Официалният белгийски доклад по въпроса отбелязва, че 2 614 от тези принудителни работници умират (2,17%) – висок процент, като се има предвид, че повечето от тях са мъже, преценени като достатъчно здрави за работа, а според друг белгийски доклад смътността може да е била дори 4%. Когато се завръщат по домовете си, процентът на заболелите, според доклада, е 35,8%[27]. Архиепископът на Мехелен (Малин) кардинал Дезире-Жозеф Мерсие (1851-1926) отправя публични протести и ходатайства пред германския генерал-губернатор в Белгия и Ватикана. Белгийското правителство в изгнание, и преди всичко La Libre Belgique, редовно съобщават за депортациите[28]. Депортирането за принудителен труд на 20 121 цивилни, включително 9 000 жени и момичета от Туркоан, Рубе и Лил, през 1916 г. предизвиква особено възмущение във Франция[29].

В Източна Европа германската армия използва широко принудителен труд и депортации; публичните телесни наказани, включително и за жени, са стандартна практика. Условията на живот по време на окупацията водят до глад и епидемии, в които хиляди умират през зимата на 1917-1918 г.[30] Въпреки това окупационните практики в Източна Европа предизвикват значително по-малко международни протести – още един признак, че източноевропейските жертви на войната са скрити от международната публична сфера. Изключението е Сърбия, за която западната преса съобщава, дори преди известната книга на Рудолф А. Райс.

По време на нашествията си в Източна Прусия руската армия депортира голям брой германски цивилни, може би достигащи 13 600 души, включително 6 500 жени и деца. Превозвани в претъпкани вагони за добитък, техният път завършва на хиляди километри далеч в Южна Русия или Сибир. Властите третират много от тях като военнопленници и ги подлагат на принудителен труд. Само 8 300 от депортираните оцеляват суровите условия и се завръщат по домовете си[31].

По време на първата руска окупация на хабсбургските провинции Галиция и Буковина, от септември 1914 до юни 1915 г., евреите и етническите немци са смятани за политически неблагонадеждни и потенциални шпиони и предатели. Развихрилият се антисемитизъм се разпростира и върху еврейските поданици на Руската империя и много членове на двете етнически групи са взети като заложници и депортирани във вътрешността. Хиляди галицийски поляци са депортирани от страх, че симпатизират на Полските легиони на Йозеф Пилсудски (1867-1935 г.). И въпреки че руските националисти разглеждат украинците като „малоруси”, хиляди от последните са задържани и депортирани по подозрение в „австрофилия”. Джошуа Санборн заключава, че руското главно командване в първата година на войната „не само санкционира, но заповядва масово преселение на населението, което попада в графата „етническо прочистване”[32].

По време на втората окупация на Галиция, от юни 1916 до януари 1918 г., руската армия се опитва да демонстрира умереност, но военновременните мерки като реквизициите и принудителният труд са тежко задължение, което ляга основно върху плещите на предимно бедното украинско население. Освен това военната дисциплина се е влошила до такава степен, че войниците се отдават на неконтролируеми грабежи, изнасилвания и убийства. Особено в контекста на опита за контрареволюционна мобилизация от 1917 г. евреите отново стават жертви на погроми, в които „Дивата дивизия” изпъква по своята жестокост[33].

 

Насилие на собствена територия

 

Цивилните са подложени също така и на насилие от страна на собствените си правителства. В Галиция и Украйна, австро-унгарските войски избиват голям брой цивилни, заподозрени в предателство. Възможно е броят на екзекутираните рутени (хабсбургски украинци) да достига цели 30 000 души[34]. Антон Холцер публикува сборник с австро-унгарски снимки от войната, които обилно документират задържането на „подозрителни лица”, бесенето на цивилни, нарочени за партизани и шпиони, разстрелването на пленени войници и „усмивките на палачите” (заглавието на книгата е „Das Lächeln der Henker”).

По време на отстъплението си през 1915 г. руската армия предприема политика на „изгорена земя”, унищожавайки припаси и сгради и депортирайки цивилни. Най-малко 300 000 литовци, 250 000 латвийци, 500 000 евреи и 743 000 поляци са преселени на изток, поради опасения, че ще подпомагат неприятеля[35].

Към началото на 1917 г. бежанците във вътрешността на Русия и Кавказ са не по-малко от 6 000 000[36]. Естествено, много бягат от военната зона от страх, но много повече са принудително преселените. Критиците на политиката на армията изчисляват, че през 1915 г. четири пети от бежанците са насилствено преселени[37]. Етническите немци са подложени на особено дискриминационно отношение и в много случаи тяхната земя, която са обработвали в продължение на поколения, е разпродадена на руснаци. Около 200 000 немци само от Руска Полша са депортирани в Сибир[38]. Изчисленията за броя на депортираните етнически немци варира от около 115 000 за всички западни области на империята до 520 000 само от полските провинции[39]. Мюсюлманите в Източна Анадола са прогонени от провинциите на Карс и Батуми (част от Руската империя от 1878 г.), за да се освободи земя за арменските бежанци; кримските татари, заподозрени в симпатии към Турция, също са жертви на депортация[40]. Все пак депортацията не е насочена изключително към националните малцинства – поне 1 100 000 руснаци, украинци и белоруси също са евакуирани от военната зона[41].

Политиката на руската армия, повидимому основаваща се на страха от предателство, е част от историческа промяна в естеството на войната от времето на Френската революция към война между мобилизирани нации, при която някои етнически групи са определяни като нацията, а други като „чужди”. По този начин тя допринася за развитието на руски етнонационализъм, един забележим резултат от който е появата на яростен антисемитизъм в Източна Европа[42]. Друг аспект на етнонационалното насилие срещу цивилни е безмилостното потушаване от страна на царската армия на въстанието на казахски, киргизки и узбекски радикали в Централна Азия през 1916 г. Хиляди казахи са депортирани, много са екзекутирани, а между 250 000 и 500 000 души бягат през границата в Китай. Над 3 000 руски заселници са убити и поне два пъти повече от местните жители[43].

Етническият национализъм и „национализираната война” не са единствената причина за зверствата. В Хабсбургската империя, където няма една единствена доминираща етническа група (поне в австрийската част на империята), имперската, а не националната, идеология е тази, която поражда насилие – у дома и в окупираните територии. В този случаи жертвите са определяни като „нелоялни” на хабсбургския император и имперска идея, но не непременно като „чужди”. Тук наднационалните и надетническите форми на военно-имперския експанзионизъм се оказват също толкова способни да създадат потенциал за насилие срещу цивилни лица[44].

При все това дори паническите руски репресии срещу етническите малцинства и хабсбургската безпощадност в Сърбия и Галиция са засенчени от геноцидното насилие, извършено от Османската империя върху арменците[45]. След масовото задържане и „изчезване” на хиляди арменски политически водачи и интелектуалци на 24 април 1915 г. от месец май арменското население на Анадола е депортирано в сирийски пустини. Църквите им са разрушени, а собствеността им конфискувана и разпродадена. Депортацията, както потвърждава американският посланик Хенри Моргентау (1856-1946 г.), е прелюдия към клане; османските власти открито признават пред него намерението си да издадат „смъртната присъда на една цяла раса”[46]. Някои са убити на място; много повече са застреляни или заколени по време на маршовете на смъртта, а трети умират от изтощение, глад и болести. Съществуват многобройни свидетелства, предоставени от оцелели арменци, американски и германски дипломати и от турски свидетели по време на съдебните процеси в Истанбул след войната[47]. Оценките за броя на жертвите се различават значително, но през март 1919 г. турският министър на вътрешните работи предоставя данни за 800 000 души[48]. 1 000 000 (от общо 1 800 000, колкото е цялото арменско население в Османската империя) е минималният брой, около който съществува консенсус сред международните изследователи.

Съдбата на арменците скоро става известна на света и съглашенците осъждат „кланетата”, както те са били наречени на времето, като „престъпления срещу човечеството”, за които те ще държат лично отговорни „всички членове на османското правителство и онези от техните служители, които са лично замесени в кланетата”[49].

Освен Арменския геноцид, защо нито едно от събитията, описани в тази част, не е смятано за зверство? Подобна динамика на етнонационална стереотипизация и новите военни култури на национализираната война предизвикват подобни резултати за жертвите, независимо дали в Белгия, Галиция или Казахстан, но една съществена подробност липсва – конструирането на тези събития като зверства в международната публична сфера.

 

Насилие срещу военнопленници

 

Широко разпространеното мнение, че пленените вражески войници през Първата световна война са третирани хуманно, все по-често е поставяно под въпрос от съвременните изследвания по темата. Отношението към тях много зависи от техния чин (това към офицерите почти винаги е добро, като получават сравнително удобни помещения за живеене и не са принуждавани да работят) и националност. Като цяло руснаците в германски плен са по-безмилостно експлоатирани и физически малтретирани от пленниците от Франция и Великобритания[50]. Голям брой руснаци са принуждавани да работят в близост до фронта, често под артилерийски обстрел[51]. При все това процентът на смъртност сред тях не се различава много от този сред французи и англичани (общо 7%) – по германски данни той е около 5%, което може да се дължи на факта, че руснаците работят главно в селското стопанство, където храната е по-добра, отколкото в сферата на промишлеността. Германците, австрийските немци и унгарците в руски плен са по-сурово третирани от другите националности[52].

Некомпетентност и незаинтересованост от страна на администрацията и комендантите водят до разпространението на болести в някои лагери. През 1915 г. в германския лагер Касел Нидерцверен се разпространява тиф сред френските и руските военнопленници – 18 000 души са заразени и 1 300 (по изчисленията на един френски лекар 2 300) умират. Това е смятано за военно престъпление, за което британците и французите се опитват да търсят отговорност от коменданта на лагера след войната[53]. Някои германци във френски плен са изпратени в Северна Африка. За германското общество, очакващо „цивилизовани” стандарти, това е шок – унизително преобръщане с главата надолу на расовата йерархия, при което германци са пазени от колониални стражи, изложени на сурови неевропейски условия, където почти всички се заразяват от малария. На свой ред французите и британците по подобен начин осъждат като зверство германската ответна мярка да изпращат съглашенски военнопленници на Източния фронт[54].

В Русия през 1915-1916 г. тифната епидемия в лагера Тоцкое причинява смъртта на между 10 000 и 17 000 души[55]. Пленниците, изпратени на Колския полуостров на работа по изграждането на Мурманска железопътна линия, имат особено злощастна съдба. Поради суровия климат (работата се извършва при температури, достигащи до минус 30-35 градуса по Целзий) и липсата на адекватни помещения за настаняване, храна, вода и медицински грижи около 25 000 от общо 70 000 австро-германци и унгарци умират[56]. Условията по Мурманската железница скоро придобиват печална известност, благодарение на статия в Norddeutsche Allgemeine Zeitung от 30 август 1916 г., озаглавена „Дантев ад в Русия”[57].

Умишлено лошото отношение на Хабсбургската армия към италианците започва веднага след пленяването им – условията, особено за онези 270 000 души, пленени след колапса на италианската армия при Капорето в края на октомври 1917 г., представляват непосредствена заплаха за живота и оцеляването на тези хора. Италианските пленници често са лишени от собственото си топло облекло и изпратени по железниците на далечни разстояния във вагони за добитък без достатъчно храна, вода и санитарни грижи, пристигайки в Австрия изтощени, премръзнали и болни. Лошата храна, в съчетание с изтощителния физически труд и неадекватно подслоняване и отопление, става причина за масовата смърт на италианските военнопленници в австро-унгарски плен – от общо 468 000 души най-малко 92 451 (19,8% по италиански данни) умират[58].

Най-опасният период за военнопленниците е моментът на пленяване. Убийството на беззащитен или предаващ се войник се приема за зверство и недисциплинирани елементи от всички страни извършват подобни престъпления, въпреки че това не е в интереса на техните собствени армии. Повечето такива случаи, извършавани в разгара на битките, най-вероятно остават недокументирани. В няколко случая висши офицери издават подобни заповеди устно, но писмени заповеди не са открити. През август 1914 г. германският генерал-майор Карл Щенгер издава заповед за убийството на пленени френски войници в Тиавил и около 20 души са убити[59]. По време на битката при Сома някои британски офицери издават подобни заповеди и няколко германски войници са убити, докато се опитват да се предадат[60]. При липсата на каквото и да било систематично изследване обаче остава отворен въпросът колко широко разпространена е тази практика. В случая на британската армия съществуват твърде много германски свидетелства, сочещи, че на това зверство не се обръща внимание. Още повече, че редица вътрешноармейски британски доклади, както и издадените след войната спомени на войници и офицери, свидетелстват за убийства по време на битка на войници, които искат да се предадат. Неколцина офицери, дори висши командири, понякога гласно заявяват, че очакват да не се вземат пленници.

Брайън Фелтмън твърди, че британската военна култура толерира такива убийства[61]. През 1919 г. пруското военно министерство заявява, че „британците убиваха германските военнопленници напълно систематично и по заповеди отгоре”. Германските обвинения са само частично публикувани, както изглежда най-вече за официална вътрешна употреба, и въпросът не фигурира забележимо във военновременната или следвоенната германска пропаганда, въпреки че съглашенците привличат вниманието на света върху няколко случая на малтретиране и убиване на военнопленници чрез искането за екстрадиция на германски военнопрестъпници през 1920 г.[62] Дори официалният германски доклад за малтретиране на военнопленниците в Русия е публикуван само за вътрешна употреба[63].

Причината за германската сдържаност при отправянето на контра-обвинения може да се корени в усещането, че съглашенската документация е по-убедителна или пък на разбирането, че тъй като Германия шумно е загубила пропагандната война по въпроса за зверствата срещу цивилното население, е малко вероятно световното обществено мнение да приеме германските контра-обвинения на сериозно.

И докато писмените доказателства за убиването на пленени войници като цяло не са достъпни по време на войната, слухове и разкази циркулират във всяка една армия. Белгийското правителство обвинява германците в застрелването на пленени белгийски войници в няколко инцидента през август 1914 г., например на 19 август в Арсхот, когато са застреляни над 20 пленени войници и на 21 и 22 август в Ете и Гомери, където са убити 210 ранени френски войници[64]. Командирът на германската 20-та пехотна бригада генерал-майор фон дер Хорст потвърждава случилото се във вътрешноведомствен доклад за случая в Ете, заявявайки: „наредих пленените цивилни и френски войници, общо около 100 души, да бъдат застреляни на място”[65]. Съглашенската „пропаганда” следователно не е синоним на лъжи и измислици, каквото значение придобива терминът в периода след 1918 г. – съглашенските доклади може и да се различават от германската версия в подробностите и интерпретацията, но често съвпадат в същността си.

Условията на живот след пленяване могат да бъдат също толкова смъртоносни. Преди да бъдат преместени като редовни военнопленници в лагерите, а в някои случаи и след прехвърлянето им в лагерите, пленниците и от двете страни често са принуждавани да работят на бойното поле или непосредствено зад фронта и то опасни задачи като разчистване на неизбухнали снаряди или копаене на окопи в обсега на вражеския огън. И две страни смятат това за престъпно деяние, което заслужава отплата. Резултатът, както показва Хедър Джоунс, е цикъл от репресии. Широките размери на военнопленническия труд в опасни условия и от двете страни показват, че илюзията за военнопленника като неучастник в бойните действия със защитен статут се е сринала към 1916 г.[66]

 

Бойни отровни газове

 

Употребата на смъртоносни отровни газове е един от няколкото жестоки аспекта на индустриалната война, които допринасят за пагубната динамика на унищожение. Чл. 23 от Четвъртата хагска конвенция изрично забранява „да се употребява отрова”. Съглашението осъжда първата употреба на отровен газ от германците като жестока и незаконна и на свой ред започва бърза подготовка, за да отговори по същия начин. Сър Джон Френч (1852-1925 г.), главнокомандващ на Британския експедиционен корпус, осъжда врага за неговата „безчестна и подла практика, небивала дотогава във война между цивилизовани народи, употребата на задушливи газове”[67]. Употребата на отровен газ предизвиква страх и отвращение и много германски войници и офицери също я смятат за зверство[68]. Както британците, така и французите използват газови гранати през 1916 г. в битката при Сома, а към 1918 г. съглашенците използват широко и химически оръжия. Приемането на Женевския протокол от 1925 г., забраняващ употребата на химически оръжия, показва, че повечето държави признават употребата им като зверство.

 

Блокади и подводна война

 

Един друг аспект от войната, който предизвиква взаимни обвинения в извършване на зверства, е морската война[69]. Съглашенската блокада, наложена на Централните сили, зверство ли е? Преобладаващото научно (и обществено) мнение е, че блокадата е незаконна и води до значителна липса на храни, предизвиквайки масова гладна смърт сред цивилното население в Германия. Според следвоенните германски изчисления 700 000 цивилни умират в резултат на блокадата. За следвоенните германски журналисти през 20-те години на XX в. е очевидно само по себе си, че „английската гладна блокада” е зверство и военно престъпление. Правната страна на въпроса през 1914 г. е недвусмислена – блокадата и конфискацията на вражески стоки или кораби в открито море е позволена от Парижката декларация от 1856 г. Лондонската декларация от 1909 г., която  разширява правата на неутралните флотилии и ограничава вида стоки, подлежащи на конфискация като контрабанда, но позволява блокадите, във всеки случай не е ратифицирана от нито една държава, когато войната избухва.

Главната цел на блокадата е да предотврати вноса на военнопродоволствени припаси, но тя скоро се разширява, за да обхване и цивилното население; по този начин тя представлява стъпка по пътя към тотална война и противоречи на духа на международното право, което се стреми да защитава цивилното население от насилие. Въпреки това блокадата не е единствената или дори главната причина за масовата смърт, тъй като преди войната Германия внася само около 10% от храната, а германските специалисти по прехраната уверяват правителството, че населението е свръхснабдено с калории и животински протеини. Комплексните причини за глада, недохранването и болестите, от които страда градското население в Германия (Австрия страда дори повече), са анализирани на друго място в настоящата енциклопедия. Обрисуването на блокадата като зверство от германското правителство и медии е част от културната история на войната, която все още предстои да бъде изследвана[70].

Германската подводна война също не е сама по себе си зверство. Начинът, по който е водена обаче, пренебрегва законите на войната и обичайното международно право, защото правилата на мореплаването и общоприетата хуманност постановяват, че екипажът и пасажерите на потъващите кораби трябва да бъдат спасени. Подводниците не разполагат с време за това. Като част от съшия процес на тотализация, който води до употребата на бойни отровни газове, през февруари 1915 г. германското правителство, разочаровано от липсата на напредък във войната по суша и под натиска на радикалните националисти, обявява водите около Британските острови за „военна зона”, в която всички кораби ще бъдат потапяни без предупреждение. Първият ефектен резултат  от тази политика е на 7 май, когато големият британски пътнически кораб Лузитания е торпилиран; той бързо потъва, а 1 198 губят живота си, включително  127 американци[71]. След американските протести от август 1915 г. Германия прекратява неограничената подводна война, но армията и флотът настояват за нейното повторно въвеждане. Те окончателно постигат своята цел през февруари 1917 г., когато Германия възобновява цялостната подводна война. Правителството вярва в обещанието на флота да потопи толкова много кораби, че до 1 август да предизвика глад в Британия и последната да бъде принудена да търси мир, но също така осъзнава, че това е последен, отчаян ход, тъй като това флагрантно нарушение на международното право ще провокира САЩ да се намесят във войната. По този начин встъпването на САЩ във войната през април 1917 г. е подбудено от това, което се признава от всички страни за военно престъпление. При обявяването на война на Германия президентът Удроу Уилсън (1856-1924 г.) осъжда подводниците като „разбойници”: „подводната война срещу търговията е война срещу човечеството”[72].

 

Заключение

 

А сега нека анализираме естеството на зверствата. За много хора, които се противопоставят на войната, самата тя е зверство.  Пропагандата има връзка със събитията на множество равнища. Стереотипите за врага („варварин”, „franc-tireur”) предхождат събитията и оформят начина на възприемането им, но пропагандата като цяло не изобретява явлението. „Пропагандата”, разбирана като културна продукция, която се опитва да придаде смисъл на насилието, е само в ограничена степен организирана от държавата, а произхожда от самомобилизацията на буржоазията. Ролята на държавата често е последваща, а не манипулативна, и въпреки че държавата използва дискурса на зверствата, не е тя, която го създава. „Зверствата” са културен конструкт; в някои случаи те не са тъждествени на нарушения на законите на войната, а в някои дори и не е упражнявано насилие. Това е особено видимо в германското осъждане като варварство на употребата на колониални войски от страна на Антантата[73].

Войниците, които упражняват насилие срещу въоръжените сили на неприятеля, като цяло постъпват законно; тези, които упражняват насилие срещу лица, невземащи участие в бойните действия, като цяло – незаконно, и последното се смята за зверство от обществото, от което произхождат жертвите. Извършителите на зверства имат различни мотиви и чувства. Повечето са обикновени войници, получаващи нареждания от уважавани офицери и изпитващи въздействието на груповата динамика и колективния натиск, които покорно участват в командите за разстрел и екзекутират заподозрените или пък изстрелват торпеда с цел да потопят пътнически кораби. За разлика от тях някои войници очевидно изпитват удоволствие да бият и унижават жертвите си преди да ги убият; други отказват да участват в подобни деяния и дори предприемат действия за да предотвратят произволни убийства.

Не съществува самоподдържаща се динамика на насилието, която се изчерпва, едва когато свършат амунициите или всички потенциални жертви са избити, както твърди социологът Волганг Софски[74]. Това не е вярно по отношение на кланетата по време на нашествията от 1914 г., етнонационалното насилие в Руската империя и дори по отношение на масовото избиване на арменците през 1915 г. Много от свидетелите на убийствата са точно оцелелите от тях; обикновено (но не винаги) жените и децата са отделяни от мъжете и често принуждавани да наблюдават екзекуциите. С други думи, извършителите на подобни кланета следват система, несъмнено чудовищна, в която пълнолетно мъжко население е възприемано като заплаха за сигурността и то е първият обект на репресии. Преди всичко масовите убийства не протичат по правилата на антропологическата теория, а се случват в конкретна историческа ситуация, в която командирите почти неизменно са в положение както да заповядат извършването на убийства, така и да ги спрат. Изучаването на зверствата разкрива модел, показващ както постепенна историческа промяна към все „по-тотални” форми на воюване, които въвличат все по-широки слоеве от обществото, така и съзнателни решения, вземани в контекста на специфичните военни култури. Убийството на малка група от набедени за „виновни” цивилни лица изисква стриктна военна йерархия, доверие в по-висшестоящите чинове, силното нервно напрежение на битката и манталитет, склонен към насилие. Масовото убийство на големи групи изисква по-съществена идеологическа подготовка и непоколебима държавна машина, подготвена за геноцид. Потенциалът за това се забелязва през 1914 г., частично е осъществен през 1915 г. и достига своето пълно осъществяване в периода между 1939 и 1945 г.

 

 

 

Избрана библиография

 

Becker, Annette: Oubliés de la Grande guerre: humanitaire et culture de guerre, 1914-1918: populations occupées, déportés civils, prisonniers de guerre, Paris 1998: Éd. Noêsis.

 

Dadrian, Vahakn N.: Genocide as a problem of national and international law: the World War I Armenian case and its contemporary legal ramifications, in: The Yale Journal of International Law 14/2, 1989, pp. 221-334.

 

De Schaepdrijver, Sophie: La Belgique et la Première Guerre mondiale, Brussels 2004: Archives & musee de la littérature.

 

Feltman, Brian K.: Tolerance as a crime? The British treatment of German prisoners of war on the Western Front, 1914-1918, in: War in History 17/4, 2010, pp. 435-458.

 

Gatrell, Peter: Russia's First World War: a social and economic history, Harlow 2005: Pearson/Longman.

 

Gumz, Jonathan E.: The resurrection and collapse of empire in Habsburg Serbia, 1914-1918, Cambridge; New York 2009: Cambridge University Press.

 

Hagen, Mark von: War in a European borderland: occupations and occupation plans in Galicia and Ukraine, 1914-1918, Seattle 2007: University of Washington Press.

 

Hankel, Gerd: Die Leipziger Prozesse: deutsche Kriegsverbrechen und ihre strafrechtliche Verfolgung nach dem Ersten Weltkrieg, Hamburg 2003: Hamburger Edition.

 

Hirschfeld, Gerhard / Krumeich, Gerd / Renz, Irina (eds.): Brill's encyclopedia of the First World War, Leiden; Boston 2012: Brill.

 

Holzer, Anton: Das Lächeln der Henker: der unbekannte Krieg gegen die Zivilbevölkerung, 1914-1918, Darmstadt 2008: Wissenschaftliche Buchgesellschaft.

 

Horne, John: Atrocities and war crimes, in: Winter, Jay (ed.): The Cambridge history of the First World War, vol. 1, Global war, New York 2014: Cambridge University Press, pp. 561-584.

 

Horne, John / Kramer, Alan: German atrocities, 1914: a history of denial, New Haven 2001: Yale University Press.

 

Jones, Heather: Violence against prisoners of war in the First World War: Britain, France, and Germany, 1914-1920, Cambridge; New York 2011: Cambridge University Press.

 

Kramer, Alan: Combatants and noncombatants: atrocities, massacres, and war crimes, in: Horne, John (ed.): A Companion to World War I, Malden 2012: Wiley, pp. 188-201.

 

Lohr, Eric: The Russian Army and the Jews: mass deportation, hostages, and violence during World War I, in: Russian Review 60/3, 2001, pp. 404-419.

 

Lohr, Eric: Nationalizing the Russian Empire: the campaign against enemy aliens during World War I, Cambridge 2003: Harvard University Press.

 

Nachtigal, Reinhard: Kriegsgefangenschaft an der Ostfront 1914 bis 1918: Literaturbericht zu einem neuen Forschungsfeld, Frankfurt a. M.; Oxford 2005: P. Lang.

 

Sanborn, Joshua A.: Imperial apocalypse. The Great War and the destruction of the Russian Empire, Oxford 2014: Oxford University Press.

 

Watson, Alexander: 'Unheard-of Brutality'. Russian atrocities against civilians in East Prussia, 1914-15, in: The Journal of Modern History 86/4, 2014, pp. 780-825.

 

 

 

 

 

Превод: Мартин Вълков

Източник: Алън Креймър. Зверства. Статия в Международната енциклопедия на Първата световна война „1914-1918 Online”