Изабел В. Хъл. Пълно унищожение: военната култура и военните практики в Кайзерова Германия. Превод от английски език М. Вълков, М. Петров

Пълно унищожение: военната култура и военните практики в Кайзерова Германия

Изабел В. Хъл

         Предложеният на вниманието на читателя преводен текст е само малка част от една значима историческа книга, а именно – това е уводът на монографията на американската историчка Изабел В. Хъл „Пълно унищожение: военната култура и военните практики в Кайзерова Германия”, издадена през 2005 г. Разбира се, преводът само на една малка част не може да замести превода на цялата книга, но поне дава възможност да бъде представена основната теза на авторката. Дългогодишна преподавателка в университета Корнел Изабел Хъл е сред водещите американски специалисти по история на Германия през XIX и XX в., а през 2014 г. бе публикувана и най-новата й книга, посветена на международното право в годините на Първата световна война.

              Още с появата си през 2005 г. „Пълно унищожение” предизвика значителен интерес сред специалистите с новаторската си интерпретация за корените на поведението на германската имперска армия и начините, по които тя води война. Хъл въвежда една нова концепция, а именно – военна култура, последната разбирана в антропологичен смисъл като вид организационна култура. По този начин авторката твърди, че кайзеровата армия следва един и същи модел на водене на война, независимо къде (дали в Европа или колониите), че германската военна култура е уникална и различна от тази на другите армии (което се дължи на невъзможността на правителството да упражнява ефективен контрол върху институцията на армията) и че концепцията за военна култура предлага по-добро обяснение за военното насилие, отколкото такива, които го разглеждат като резултат от идеология (била тя расизъм, социалдарвинизъм, национализъм, империализъм или др.).

Книгата на Хъл предизвиква оживени дебати, като, освен възторжените похвали, тя е и критикувана в различни посоки. Основаната причина е, че тезата за уникалния характер на германската военна култура възражда дебата за „особения път” на развитие на Германия (Sonderweg), според който Германия следва свой собствен път към Модерността, различен от този на другите европейски държави и който в крайна сметка води до появата на Третия райх и до Холокоста. Макар и различни по отношение на детайлите, в същината си критиките не засягат ползата от концепцията за военна култура при анализа, а само абсолютизирането на германската специфичност. Множество автори, особено сред специалистите по история на Първата световна война, възприемат понятието като подходящо и за редица други европейски армии, всяка от които със своите специфики, но същевременно и споделяйки широк набор от общи черти.

            Решението за публикуването на настоящия превод е породено от подобни съображения, изхождайки от разбирането, че концепцията за военна култура, без да се догматизира, би могла да бъде полезен аналитичен инструмент и при изследването на българската военна история в периода на Третата българска държава. Обикновено поведението на армията се разглежда като зависимо изцяло от политическите решения (т.е. то е резултат от политиката и е вторично спрямо нея) или пък като резултат на някаква идеология (най-често споменаваните са национализъм във външен план и надпартийност и монархизъм във вътрешен). Бихме могли да си зададем въпроса обаче дали поведението на армията, поне в определени периоди, не би било по-добре разбрано чрез анализ на традиционно пренебрегваните (на практика неизследвани) вътрешно-институционални механизми на войската, военната доктрина, добитата практика и натрупан опит, както и на цялостния начин на мислене и светоглед на офицерския корпус. Можем също така да се запитаме защо нееднократно на различни места и по различно време армията реагира еднотипно на реални и въображаеми заплахи – с крайно насилие, многократно надхвърляйки собствените си предписания за поведение и ограничения; дали понякога българската армия не изпада в ситуации, подобни на описаните от авторката, в които „средствата надхвърлят крайната цел”, когато насилието се дължи на факта, че „институцията продължава да го генерира по квази-автоматични механизми” и е в крайна сметка дисфункционално и контрапродуктивно на крайните политически цели. Това са изключително интересни въпроси, които надали скоро ще получат своя отговор, но се надяваме с представянето на настоящия кратък превод, че може би скоро някои от тях ще бъдат повдигнати.

Екипът на Анамнеза

Увод

Това е изследване на институционалния екстремизъм. То разглежда поведението на германската армия от 1870 до 1917 г. В операциите, които провежда, големи и малки, в Европа и колониите, кайзеровата армия многократно прибягва до страхотно насилие и унищожение, прекалени спрямо изискванията за сигурност и политическите цели на самата Германия, противоречащи на международните норми, а даже и на крайната военна ефективност. Рутинните германски военни операции развиват динамика на екстремизъм, която съдържа потенциала и в крайна сметка води до изтреблението на цивилно население в колониите и която характеризира германските практики в окупирана Европа през Първата световна война.

Военният екстремизъм е повтарящото се и неограничено прилагане на компетенциите на армията, т.е. употребата на насилие. По думите на Хана Аренд: „Насилието, доколкото е инструментално по своята природа, е рационално в степента, в която е ефективно за постигане на целта, която трябва да го оправдае”[1]. Говорим за екстремизъм в случаите, когато средствата надхвърлят крайната цел, когато се упражнява насилие, поради това, че институцията продължава да го генерира по квази-автоматични механизми. Следвайки привидно необходимия ред, военният екстремизъм клони към окончателни, или тотални решения. В битка подобни решения означават пълното унищожение на въоръжените сили на врага; по време на окупация те означават установяването на съвършен ред и пълно подчинение на вражеското население; в окупираните територии те означават пълната инструментализация на всички налични ресурси за нуждите на собствените войски, т.е. липсата на каквито и да било ограничения пред реквизицията и експроприацията. Екстремизмът, разбиран като „окончателно решение”, преследва цялостни, недвусмислени, окончателни резултати[2].

Обикновено разглеждаме екстремизмът, целящ „окончателни решения”, особено когато последният има за резултат геноцид, като продукт на идеология. Наистина, в съвременността идеологията е причината за повечето случаи на геноцид. Но, както ще видим, унищожението на цели народи се оказва напълно възможно, без да съществуват идеологически мотиви за това. Геноцидът е напълно възможен като вторичен продукт на институционални процедури и организационна динамика, по начина по който те действат във време на война и произвеждат „окончателни решения” за предполагаеми проблеми от всякакъв вид.

Открих, че целите, или „окончателните решения”, са всъщност очакванията и навиците, които произхождат от самите средства – от насилието и институционалните мерки, които се вземат, за да бъде то владяно и контролирано. Тази книга е история за това как средствата надмогват целта и в крайна сметка се превръщат в цели сами по себе си. Затова нейният фокус не е върху идеологията, а върху военните практики и основополагащите допускания, които стоят зад тях. Тези привични практики, подразбиращи се програми, скрити допускания, нерефлектирани когнитивни рамки аз схващам в антропологичен и организационно-културен смисъл като военна култура.

Книгата е разделена на три части. Първата разкрива модела на екстремното, дори геноцидно, военно поведение, така като то се развива в хода на една кампания в Югозападна Африка. Втората част анализира този модел като продукт на германската военна култура. Третата показва как моделът продължава да се интензифицира през Първата световна война.

Нека започна с кратко изложение на втората част, която дефинира военната култура като цяло и разграничава нейния германски вариант от края на XIX век. Пета глава поставя непосредствения произход на военната култура във войните за национално обединение (1864 – 1870 г.) и обяснява как поуките от тях биват институционализирани и интернализирани във военните среди. Другите глави анализират стандартните процедури на действие и развиващата се доктрина за това как най-добре да се води война; и при двете се забелязва тенденцията към екстремна форма на воюване (Kriegführung), рожба на военната култура. Втората част също е сравнителна. Действията на Великобритания във Втората бурска война (1899 – 1902 г.) показват колко повечето европейски армии от края на XIX век си приличат по склонността си да стигат до крайности. Обаче плъзването на останалите армии към дисфункционално, чисто насилие рано или късно бива спирано от външна намеса – или от гражданските власти, и/или от общественото мнение. Но не и в Германия. Бисмарковата конституция изолира достатъчно ефективно армията от външна критика и обратна връзка, по начин който само укрепва военната култура и я прави по-силна. Така германската политическа структура влияе дълбоко върху начина, по който функционира войската. Този процес е много по-слабо изследван от неговата противоположност – „милитаризмът”, резултат от проникването на войнишки ценности в обществото и държавното управление.

Германската военна култура развива констелация от взаимно усилващи се характеристики, които повишават тактическата ефективност. Отприщени при война обаче тези характеристики тласкат армията към все по-големи и в крайна сметка контраефективни крайности на насилие. Втората част на книгата анализира тези взаимодействащи си и самопораждащи се характеристики, които включват: поемането на риск; догматичното убеждение, че унищожението е единствената цел на войната (Vernichtungskrieg); произтичащите от тях предписания за правилно водене на война (нападателност, концентрация на силите, употребата на резерви, мълниеностност), всички от които многократно увеличават броя на човешките жертви; детайлно техническо планиране; фокусиране върху тактическите и операционните измерения, а не върху стратегическите; пренебрежение към логистиката и последваща нарастваща липса на реализъм; убеждението (а и изискване) за качествено превъзходство над врага; една романтична безпощадност и акционизъм (прекомерен устрем към действие [Aktionismus]) от страна на офицерите, за да преодолеят несъответствието между поемането на риск и действителността; и на последно място приемането на самоунищожението (а по този начин също и склонността за унищожението на всички останали). Някои от тези качества са ясно изразени в доктрината, но много повече остават скрити в организационни процедури и непроучените очаквания на офицерския състав.

Вместо да се впуснем направо в анализ на военната организационна култура, сякаш е по-добре да започнем с подробен нагледен пример как тя действа. Така читателят може сам да види моделите на действие и спиралите на ескалация, както те действително се развиват във военно време. Затова първата част описва потушаването на въстанието на народа хереро в Югозападна Африка (1904 – 1907 г.), при което две африкански народности са почти напълно изтребени. По-нататък във втората част сравнявам тези действия с други две колониални интервенции: потушаването на въстанието „Маджи-маджи” в Германска Източна Африка (1905 – 1907 г.), което има за резултат дори още по-голяма загуба на човешки живот, и германската намеса в Китай през 1901 г.

Може да изглежда изненадващо, че изследване на германската военна култура започва с колониални войни, за да установи обичайния модел на поведение. В крайна сметка, съвременниците настояват, че „малките войни” са от съвсем различно естество в сравнение с „истинските”, европейски конфликти и че изучавайки първите, човек не може да научи нищо за вторите. Твърде много историци приемат тази гледна точка. Всъщност, поне що се отнася до Германия, колониалните конфликти са забележително европейски по своите операционни презумпции за това как трябва да се води и печели война, какво трябва да бъде отношението към вражеското население, как най-пълноценно да се използва технологията и как военната необходимост стеснява ограниченията на тоталната война. Колониалната история има много по-централно значение за европейската, отколкото често се смята. Военната история на германския империализъм показва ясно и на ранен етап как ще бъде водена Първата световна война. Континуитетът между колониалния и европейския начин на воюване не се дължи, както си мислих в началото на настоящето изследване, на това, че европейците научават своите зловещи уроци в колониите и по-късно ги прилагат у дома (въпреки че несъмнено са научени множество зловещи уроци). Вярно е по-скоро обратното. Германците подхождат към колониалните войни, изхождайки от рамките на своята военна култура, така както тя се е развила в Европа. Колониалната ситуация просто предоставя възможността да се приложи върху африканците или китайците това, което военните експерти възприемат като неизменни предписания на войната.

Социологът Бари Търнър отбелязва, че „малки по мащаб провали се произвеждат много бързо, но големите провали могат да бъдат произведени, само ако им бъде отделено нужното време и ресурси”[3]. Ние ще разгледаме поредица от мащабни провали в областта на военното дело, не само в колониалната сфера, но също и в поведението на германската армия по време на Първата световна война, на което е посветена третата част от книгата. Някои от тези операции заслужават да бъдат наречени „провали”, поради огромното несъответствие между привидните им цели и употребените средства; във всички тях се стига до непропорционална, дисфукционална степен на смърт и унищожение, предизвикана рутинно от институцията на армията; и разбира се Първата световна война завършва с поражението на Германия. Едно от големите предимства на организационно-културния анализ, е, че може да разкрие историческата и институционална рационалност, които стоят зад привидно ирационални действия на (само)унищожение. Ще видим, че в германската военна култура действително голямо количество време и ресурси са отделени, за да произведат институционален провал в такива мащаби и с такава повтаряемост.

Вместо описание на Световната война, трета част предлага анализ на три от най-характерните черти на германската военна култура на водене на военни действия: непосредствената склонност към крайно насилие; смъртоносното инструментализиране на цивилни; и тенденцията, когато усилията им се провалят, да повтарят сценариите си на насилие до самоунищожение. Затова девета глава разглежда начина на водене на войната в първите две години, преди радикализацията, за която се предполага, че е свързана с поемането на командването от Хинденбург и Лудендорф през август 1916 г. Всъщност много от радикалните характеристики, свързвани с тях, са в ход още в първите месеци на войната, някои дори в първата седмица. Отношението към цивилното население в окупираните територии, което е предмет на изложението в десетата глава, е важно мерило за институционален екстремизъм. Европейците са инструментализирани за военни цели по начин, смайващо подобен на този, използван срещу бунтовните африканци. Предполагаемата „военна необходимост” премахва едно след друго предпазните ограничения. Повсеместен принудителен труд, депортации и масова смърт се ширят из окупирана Европа. В Османската империя турският съюзник на Германия се позовава на „военна необходимост”, избивайки цивилното арменско население. Единадесета глава анализира как предполагаемата „военна необходимост” парализира германската политика, заглушавайки възраженията и правейки Германия неспособна да се намеси, дори когато геноцидът всъщност пречи на успешното водене на войната от страна на Турция. И най-накрая, дванадесета глава анализира неспособността на германските военни водачи да признаят поражението. Затворени в солипсистичния си въображаем свят, вместо това те стартират серия от нереалистични и скъпо струващи офанзиви; заплашват напълно да унищожат всички окупирани територии, а през есента на 1918 г. и самата Германия, преследвайки илюзорна победа на чистата сила.

Ужасното насилие, огромното разрушение и масовата смърт, причинена от функционирането на военната култура са наистина мащабни катастрофи, но те имат дребна, буквално рутинна първопричина. На пръв поглед ирационални от гледна точка на целите си, практиките на военната култура са във висша степен институционално рационални; те са продукт на високо интелигентни професионалисти, работещи в най-добрата армия на своето време. Сега ще се впуснем в техния свят, място, където, по думите на Норман Маклийн, който пише за малък горски пожар, който става смъртоносен, „обичайното изведнъж може да стане чудовищно”[4].

Isabel V. Hull, Absolute Destruction: Military Culture and the Practices of War in Imperial Germany (Ithaca and London: Cornell University Press, 2005), 1-4.

Превод от английски: Мартин Вълков, Мартин Петров.